Веганство, любов и прошка

Авторът Адам Вайценфелд разказва за своя преход към веганството и неразривно свързаните с това изпитания на сърцето и ума, за любовта и прошката – към себе си и към другите. Снимки на Марк Питърс от приюта Poplar Spring Animal Sanctuary.

През лятото на 2008 г. станах доброволец във ферма-приют в щата Ню Йорк. Това бе едно от най-прекрасните преживявания в живота ми и със сигурност едно от най-преобразяващите такива, но то не мина и без своите растящи изпитания.

Докато бях там за близо четири месеца, в мен растеше впечатлението, че много хора, които се посвещават на различни каузи за животните, често се нуждаят от емоционално лечение, приемане на себе си и прошка. Много от доброволците там вземаха медикаменти за своето емоционално здраве или имаха сериозни проблеми със самоуважението (включително и аз самия).

Беше драматично лято, в което хората не само се бореха един с други, но и със самите себе си. Един от доброволците напусна преждевременно заради тежкия емоционален и физически труд при грижата му за животните, докато други влязоха в ужасни конфликти с отдалечените им партньори или дори започнаха да ненавиждат себе си и да се объркват.

Така започнах да осъзнавам някои истини в академичната литература върху правата на животните (бел.ред. – авторът е част от Critical Animal Studies), че много хора в западните индустриални общества се обръщат към животните вследствие на емоционалните си проблеми в едно разпокъсано и загубило илюзиите си общество. Все пак вместо да се мисли, че животните просто заместват мястото на хората, ми се струва, че може би животните ни дават нещо повече от човешкото.

Изглежда, че насочваме вниманието си към животните, когато не можем да приемем себе си или другите хора, или когато сме почувствали, че нашите себеподобни не са ни приели. Не е случайно, че зоотерапията може да бъде толкова успешна в затворите, в старческите домове и при възпитание на деца. Животните ни дават нещо, което малко хора и дори ние самите не можем да си дадем.

animal-sanctuary

Спомням си зимата на 2004 г., когато един веган природозащитник се върна от следване в Танзания и по мое желание ми даде видео с кадри как селскостопанските животни са третирани в промишлените животновъдни ферми. Ужасих се не само от това, което видях във видеото, но и от това, което видях в себе си, в моето автобиографично аз. Състраданието изпълни гърдите ми, преминавайки през защитната преграда около сърцето ми, този умишлен стоицизъм, който съм градил над десетилетие.

Станах уязвим и напрегнат. Този Аз, който познавах, този Аз, който се признаваше за любящ и загрижен към животните, е бил пълен фарс. Лицата на заколваните животни ме принуждаваха да направя избор: да извъртам очи настрани, като се правя, че всъщност наистина ме е грижа, докато продължавам да участвам в тези морални престъпления срещу други същества; или да променя самоличността си и да спра въобще да бъда загрижен, заблуждавайки се с мисълта, че тази невъзможност е възможна. Третият избор, може би беше най-трудният, но същевременно и най-искреният. Той се състоеше в това да превъзмогна себе си, да превъзмогна навиците си, да променя себе си и да стана веган. Направих последния.

Все пак това желание за моето собствено несъгласие със самия себе си, да се предам на другия си Аз, не беше достатъчно обмисляно по-рано. Превъзмогнах моя предишен Аз, но странността на този предишен Аз почти се изгуби за мен. Тя остана скрит в него призрак, чужд елемент, който трябваше да отхвърля, трябваше да се автоимунизирам.

Все още ме изгаряше цялата тази вина отпреди, особено наскорошният морален провал, при който се поддадох на глада си и ядох пилешко, въпреки обещанието си никога повече да не правя това. Историята ми, моят предишен Аз, беше нещо, което исках да забравя. Но едва по-късно осъзнах, че забравянето не замества прощаването. Забравянето е враг на прошката.

cow-field

Прошката е нещо, на което трябваше да се науча, за да бъда социално и емоционално здрав, след като реших да стана веган. Мисля, че на веганите им се налага по-често да се борят с емоциите, отколкото с храната. Да признаеш нуждата да станеш веган, да бъдеш искрен със себе си (като човек) и другите видове, е да признаеш собствената си история на лицемерие и неправда.

Когато хората не могат да приемат сами себе си (своята история на подкрепа на масовото насилие над най-уязвимите), те я забравят и насочват своята потиснатост и самопрезрение към другите — те повеждат война. Могат да забравят, че някога и те са били като другите, пленени във фалшиво ежедневие и липса на разсъждение. Още в ранен етап трябваше да съгласувам нуждата си да остана верен на ценностите си, като в същото време не намразвам хората, които съм обичал, заради трайното им равнодушие към масово насилие. За да простя на другите, трябваше да простя на самия себе си.

Прошката е вероятно е една от най-големите нужди за веганите (или който и да е, който се опитва да се възстанови от вината, с която е живял до по-рано). Прошката отваря вратите за едно ново общество, което не е просто репродуцираното старо, а такова родено с нови ценности, смисли, идеали и цели.

Прошката, за разлика от опрощението, обещава нещо различно в отношението ти към другите. Тя не е опрощение в смисъла на помирение, когато някой се изчиства от вината и болестта, така че вече да не помни болката, а по-скоро, както го нарича Ницше, реконвалесценция, т.е. постепенно възвръщане на здравето, при което раните се излекуват, но оставят своите следи под формата на белези, така че да помним историята и да не забравяме.

Вместо да бъдеш парализиран от вина и срам, отдавайки себе си на подчинение или бягайки от себе си пред лицето на вината, прошката ни изправя лице в лице с един друг свят. Проваленият проект за перфектност не бива да се превръща в отказ или наказание — биейки се в гърдите в името на своето суперего —, а по-скоро да ни донесе още по-дълбоко осъзнаване на нашата собствена ограниченост като смъртни човешки същества, но също и приемане на нашите най-собствени (eigenste – термин на философа Мартин Хайдегер, бел.ред.) възможности, които са винаги пред нас.

pigs-animal-sanctuary

Животът е бурно приключение, в което биваме заплетени в нашите най-собствени очаквания, заблуди и съжаления. Веганизмът, като философия срещу потисничеството, бих казал, е да поемеш по едни от най-неутъпканите пътеки на живота. Да си веган означава да се изправиш срещу своите собствени морални съжаления и чувства на вина, които не са ти насадени от авторитета на другите над теб, а по-скоро от почувстваното дълбоко в теб признание на себе си със-и-за-другите-и-един-друг, от което последва отговорността да живееш като веган.

Веганизмът не е толкова нещо, което някой “избира”, колкото нещо с което се среща в живота си – реализация на себе си като едно-със-и-за-другите. Противно на популярните схващания за веганизма, които го описват като някаква форма на пуританизъм, самопрезрение и вина, аз вярвам, че хората се срещат с веганизма, когато са в процес на своето търсене на истинската любов – любовта към другите, а вероятно и тяхната собствена любов към себе си. Като вегани ние трябва непреклонно да споделяме, че не сме приели веганството от някакво удобство, традиция или удоволствие, а от любов, така че тази любов никога да не бъде забравяна като отправна точка едновременно на заминаване и пристигане.

Веганизмът не е проект, който става реалност когато другите видове биват “освободени” (аз предпочитам термина еманципирани), защото веганството, както аз го разбирам, е по-скоро етикет на вслушването в непризнатите и неразбираеми гласове на всички маргинализирани съзнателни същества. Веганизмът, както споменах по-рано, не е толкова идентичност на отказ от някакви продукти, а овластяващ процес на комуникация с другите видове.

pig-in-the-snow

Крайната цел на веганството е в това да не забравяш, да не потискаш другите. Това е точката, в която веганството се пресича с източната идея за Ахимса, най-малкото насилие, защото ние извършваме най-големите актове на насилие, когато игнорираме себе си и другите, когато повеждаме война срещу себе си и другите заради някакви крайни цели, идеали и идентичности, вместо да се опитваме да комуникираме с тях.

Предполагам, че ако приема някаква истина в твърдението на Витгенщайн за философията като терапия, то веганството е подпомогната от животните философия. Това, което веганството привнася към тази философия, е, че комуникацията не е ограничена до рационални същества, с които споделяме език и култура, а с всички отговарящи с емоции същества, особено тези чиито език на тялото можем да разпознаем най-добре — животните като “другия” в уважението ни към другия.

Използвайки ги, ние показваме крайно неуважение към техните тела, а убивайки ги, насилствено прекратяваме завинаги всякаква комуникация с тези индивидуални същества със собствени интереси. Техните гласове и лица остават просто следи в нашите спомени, преследвайки ни като призраци в машината, освен ако не развием безсърдечността да забравим без да простим.

Чувството, което хората някога са изпитвали, когато е трябвало да убиват животните с цел да осигурят своето собствено оцеляване, като при традиционните човешки култури, е било изразявано в церемонии и молитви за прошка към убитото животно, но това отдавна е забравено от западната култура — особено с възхода на хуманизма, модернизма, капитализма и градския тип цивилизация, при които дори на самите животни, не само на техните репрезентации, не се гледа като на индивиди.

Как веганизма и ние самите биваме трансформирани от извикването на изначалното състрадание и солидарността с другите? Тъй като всички сме съзнателни същества, ние се нуждаем от състрадание не само към животните като други същества, но и към нас самите като част от животинското царство и към другите като нас. Но защо да предписваме състрадание? Състраданието не се предписва като някакво решение, а по-скоро се развива и подхранва, тъй като то е вече в нас, а грижите към него изискват нашата отдаденост към вслушването в другите, към чуването на техните викове, идващи от тяхната уязвимост.

mother-and-baby-pigs

Още веднъж, веганството е задължението ни да отговорим, отговорността ни за единство с другите. Да се обявим за вегани е подобно на това да се обявим за мир. Това е отговорност да научиш другите да се вслушат в гласа на състраданието в себе си. Да се идентифицират с другите и да бъдат верни на сърцето си, защото е нелогично да причиняваш насилие на себе си. Да дадеш възможност най-собственото себе-си-в-другите да се укрепи срещу това твоето Аз да се превърне в нещо-друго-Аз.

Как се прави това? Първо трябва да се научим да слушаме, след това да извикаме присъщата ни любов и състрадание, така че да простим на себе си и на другите за това, че преди не сме слушали, а сме водили война. Веганизмът се смята за крайност само защото да живееш според ценности и етика само по себе си се смята за крайност.

Да, понякога да си веган може да е неудобно, трудно, да изисква преодоляването на някакви пречки, но само защото сме се отдали на следването на нашата способност да отговаряме (за себе си-във-и-за-другите). Така да станеш веган значи да влезеш във фаза да бъдеш верен на единството-в-свят-споделен-с-другите; това е общуване отвъд ограничения (не само на раса или пол, но и вид).

Поглеждайки назад към моята доброволческа работа в приюта за животни, виждам как тя не е породена само от желание да стана по-близък с животните във фермата в контекста на грижата за тях (като антипод на тяхното превръщане в стока или консумацията на тяхната плът и продукти), но също така и с утопичната надежда да срещна любовта, която е отсъствала от мен през целия ми живот.

Точно там научих от кравите, овцете, прасетата и другите обитатели какво може да значи любов един към друг. Грижата, която тези животни осигуряват един към друг, както и тяхната прошка към хората, които са се отнасяли към тях с всичко но не и с любов, това беше наистина вдъхновяващо и заразително.

Като по чудо, отказът на моята апликация за стаж във “Veg News” (веганско списание) ми донесе възможността да остана за още един месец във фермата приют, през което време успях да срещна първия човек, който ме ощастливи с любовта, от която се нуждаех да обикна себе си. Любов, която по-късно можех да върна в замяна, която повече да не игнорирам и в която да не изпитвам съмнение.

Моят преход във веганизма беше емоционално разрушителен процес, в който се научих как да обичам, не както ни учи обществото, а като объркан процес на проба и грешка между род и вид. Веганството е музата, която ме накара да отговоря и да поема отговорност към приемането на другите, включително себе си, вместо да се уплаша от това да стана прекалено чувствителен или да живея в грешка.

Ако не се бях вслушал в интересите на животните, включително животинския глас в себе си, дали бих могъл да науча какво е любов и до днес?

Вижте още