Макс Хоркхаймер започва със следните думи, пишейки относно неговата концепция, „Просвещението води човечеството като облачен стълб, променяйки гледната точка на човешкото същество за реалността около него.“
Докато в миналото хората са гледали със страхопочитание на феномените около тях – висока планина, безкраен океан, безчетни орди от бизони, то нашата перспектива се трансформира в такава, която изменя всичко това във функции, които или трябва да служат в полза на човечеството, или да изчезнат. Човешката гледна точка се видоизменя от такава, която стои изправена пред магията и могъществото на природата до такава, която се чуди как да експлоатира всичко, което се изпречи на нейния път, превръщайки го в свой собствен ресурс.
Приликата между атеистичния учен и най-отдадения теолог е в това, че и двамата вярват в йерархията, според която Земята и всички нейни ресурси ни принадлежат и можем да налагаме пълен контрол над тях. Поглеждайки към света само от преди стотици години назад, човечеството е смятало, че живее върху плоско парче пръст, че Слънцето и планетите се въртят възторжено около него, защото то е било центъра на съществуванието.
Изминали години и не щеш ли сме разбрали, че грешим. Осъзнали сме, че стоим изправени върху небесно кълбо, обикалящо около малка звезда, едно от стотиците милиарди слънца, които образуват галактиката Млечен път, в чиято периферия живеем ние. Тази галактика е само една от милиардите галактики, които заедно формират една вселена, от която можем да видим едва няколко процента, без дори да знаем дали тази вселена е уникална.
Това отклонение от центъра на вселената ни е направило хора, които на всяка цена се стремят към контрола върху малкото, което все още ни е останало, а това е нашия собствен свят. Тъй като ние вече не сме център на съществуването, ние смело заявяваме, че светът ще принадлежи изключително и само на нас.
Да се върнем назад към Аристотел. Той е древногръцки философ, който превръща схващането за човешкото превъзходство в идеология (антропоцентризъм). Аристотел създава йерархия, която поставя растителния свят като по-нисш и създаден в полза на животинското царство, така както животинското царство е създадено, за да служи на човешката раса. Аристотел обяснява, че човешките същества са всъщност единствените същества, които притежават разум и това, че другите животни не могат да мислят е основната причина те да трябва да служат за нашите цели.
Днес знаем, че Аристотел греши. Човешките същества не са единствените способни да мислят, но дори и без тези открития, йерархията на Аристотел страда от една основна, фундаментална грешка. Аристотел използва своята собствена интелигентност, за да създаде класова йерархия на база на интелигентност, която е ключът към осигуряването на доминация над планетата. Останалите животни не са толкова арогантни, че да създадат така изкривена представа за насилствена, световна доминация.
Ще скочим напред във времето от Аристотел до Рене Декарт и неговия труд „Разсъждение за метода“, където той също е написал нещо подобно. Декарт смята животните за безчувствени автомати, които не притежават способността да мислят и следователно техния живот е напълно безполезен. С тези разсъждения Декарт нагледно ни показва как човек, който желае да оправдае човешкото превъзходство (антропоцентризма) може напълно да игнорира всички очевидни неща, като например куче, което жалостно вие за помощ. Това куче изведнъж става невидимо в съзнанието на Декарт.
В светлината на тези идеи си проправя път Ренесанса от „тъмните векове“ до наши дни, през който период не се отклоняваме от момента, когато човек стоящ пред животно, което агонизира от болка и търси неговата помощ, отказва да приеме агонията на животното и заключва, че то не може да изпитва чувства. Животното реве, но човекът не чувства нищо, той обвинява животното в неговата неспособност да чувства като нас. Какво правим тогава? Как да се отървем от тази доминация? Тази йерархия, която ни съпровожда от зората на човешките цивилизации и за освобождението от която отказваме да разсъждаваме по какъвто и да е начин.
Преди всичко трябва да преосмислим нашата концепция за животните: обикновено мисълта не се върти около страданието на животните, а около регулирането на страданието на животните. По какви начини ги караме да страдат, по какви начини да ограничим и премахнем тяхното страдание. Повечето хора виждат в идеята за освобождение на животните една абстракция. Какво означава това? Изглежда, че за нас човешкото общество може да съществува или като такова, което се отнася добре с животните, или като такова, което не го прави. И двете решения нямат никаква пряка връзка със самите животни, които в случая са невидими. Ние изобщо не ги взимаме предвид в нашата дискусия за тях.
Ние трябва да намерим начини да премахнем този механизъм на унищожение на нечовешкия свят от нашата концепция за Просвещение. Но как да направим това? Първо трябва да преосмислим нашата гледна точка… Това, което наричаме „хуманно отношение“. Ние се гордеем с нашето хуманно отношение към животните. Мишел Фуко се опитва да изследва „хуманното отношение“ и да открие неговото истинско значение.
Аз никога няма да тръгна да ви говоря колко хуманно се отнасям с моите приятели, семейството ми или други като мен. Хуманното отношение винаги е към заложници, военнопленници, затворници, хора в окупирани територии, към животните. Хуманното отношение винаги ще бъде йерархично отношение между господар и роб. Още повече, че когато говорим за хора и животни, ситуацията е още по-лоша и йерархична!
Хуманното отношение винаги ще избере страната на Човека. Точно затова то се нарича хуманно. И поради тази проста причина, на практика всяка форма на клане на животни е хуманно клане. Всяко отнемане на малко теле от неговата майка е хуманно. Всяко изхвърляне на новоизлюпени мъжки пиленца е хуманно. Да хвърлиш жив рак във вряла вода е хуманно. Всеки тормоз над улични котки и кучета е хуманен, тъй като човекът стои в центъра на всички тези действия. Тези действия се вършат за лична изгода на човека, а животните не са от съществено значение.
По тази причина трябва да спрем да обслужваме идеята за хуманността, а да говорим за ахуманната (анти-антропоцентричната) идея. Идеята, че не човечеството стои в центъра, а че животът стои в центъра. Идеята, че приемаме важността на живота и се опитваме да не нараняваме същества, които са мислещи, чувстващи, усещащи и в състояние да възприемат реалността по свой собствен начин.
Автор: Орен Бен Йозеф, активист за освобождение на животните от Израел.
