Защо човечеството убива животни, за да ги яде? Може ли то да се лиши от това? Как и защо? Философката Флоранс Бюрга, водена от грижата да разшири правата им, размишлява върху причините за насилието, извършвано над животните.
Как започнахте да се интересувате от правата на животните?
Като видях кадри на клане, излъчени случайно в един филм, отнасящ се за нещо напълно различно. За няколко мига месото прие в очите ми съвсем различен смисъл и започнах да свързвам тази инертна плът с реалността на процеса на произвеждането ѝ. Тогава взех съзнателно решение: ако не исках да участвам в това, което видях, то значи бе наложително да спра да ям животни. Разбрах, че месото няма никаква автономност, че то е нарязаната плът на убито животно – на три милиона животни, убивани всекидневно в кланиците във Франция.
Впоследствие реших да посветя работата си по философия на този въпрос. Първият ми въпрос бе следният: как да обясним, че едно общество като нашето – цивилизовано и мирно, може да държи в потайните си кътчета места, където се убиват животни, за да бъдат ядени, докато имаме достатъчно хранителни ресурси, които ни освобождават от това задължение? Как да обясним, че сме се приспособили толкова добре към това насилие, че си казваме, че то не съществува? Кланицата е чудовищно място в прекия смисъл на думата, аномалия, порок, нещо отвратително, създадено от месоядното човечество, място, където злото се развива и се преповтаря в пълна безнаказаност.
Какво разбирате под автономно?
До средата на XIX в. животните били клани и продавани на улицата. Никой не можел да си казва, че месото на сергиите няма нищо общо с животните, от които произхожда. През 1850 г. (със закона Грамон относно малтретирането на домашни животни) във Франция започнали да се строят първите кланици поради хигиенични причини, но също и за да се спести от очите на обществото убиването на животни. За законодателите банализирането на насилието над животни притъпявало у човека – както впрочем твърди Кант – най-полезните склонности за моралността: милостта и състраданието. Иначе казано, привикването към гледката на кръв, към жестокостта спрямо животните води до привикване към работника, който удря жена си, или други видове насилие.
И така, за няколко десетилетия, клането на животни започва да се спестява от очите на обществото. Потребителите повече нямали работа с касапите, които продавали животните, които са убили, а с търговци, чиято роля е ограничена до продажбата им. Много други елементи допринасят за психологическия механизъм „забравяне“ на животното в месото. Да споменем сред тях напълно овладените стратегии в маркетинга и техните рекламни лозунги, измамните картини, които изобразяват „животинските продукти“ или още думите, хвалещи уж незаменимите хранителни достойнства на месото.
Дълго време мислех, че това скриване на процеса на убийство обяснява леснотата, с която ядем месо без да мислим, че ядем всъщност животни. Но сега ми се струва, че този анализ не е много проницателен. Ние всъщност знаем напълно тази истина. Целите или разпознаваемите животни по щандовете на месарите ни напомнят, че става въпрос за трупове на животни, които скоро преди това са били живи, каквито ние всички желаем да останем! В анализа не бива да пропускаме недобросъвестността, а още по-малко двуличието, което е в основата на душевния живот. „Знаем добре, но все пак“, ако искаме да заемем скъпа за психоаналитиците формула…
Идеята, че никой (или почти никой) не иска да се откаже от месото, се потвърди в момента на излъчването на кадри на L214 (френска организация за защита правата на животните – Б. пр.). Медийното разпространение на видеата, хвърлящи светлина върху убиването на животни в кланиците, би трябвало, ако наистина бяхме „забравили“ откъде идва месото, да доведе до масова реакция на отхвърляне на месото, чиято истина е била разкрита. Обаче не се случи нищо такова, дори и веганството да е в подем, както се казва. В действителност се появяват нови стратегии; нови реторики се мъчат да затвърдят консумацията на месо, което обаче вече е невъзможно да бъде отделено от убийството на животни.
В книгата ми „Месоядното човечество“ показвам как институцията на месната храна отразява много дълбоко желание на човечеството, което не трябва да се разбира като общия сбор на индивидите, а като човечество, което осъзнава себе си като противостоящо на животинското. Яденето на животни отдавна не отговаря на някаква необходимост; залогът в това особено насилие е метафизичен и свързан с идентичността. То не се състои само в убийството, но и в яденето, тоест в поглъщането, храносмилането и отделянето.
Ужасът, който ни навява канибализмът, потвърждава специфичността на насилието, присъщо на яденето, което следхожда убийство. Антрополозите са разкрили съществуването на „гастрономичен канибализъм“, при който хора ядат други хора, „защото е вкусно“.
С яденето, което включва процес на разлагане, се поглъща някой, който по този начин бива третиран на равнище, което не може да се сравни с ничие друго. Какво по-абсолютно от изяждането, за да се потвърди унищожаването на другия?
И кои са възможните отговори, които сте успели да откриете, за да се обясни привързаността на човечеството към яденето на животни?
Няма просто обяснение, а и не можем да се ограничим до съвременния и технологичен Запад, защото цялото човечество е замесено в това.
Когато било създадено насилието на яденето, ще да е било естествено свързано с момента, в който човечеството осъзнало себе си като нещо, отделено от животните; поне като такова се взема то метафизически. То би могло да се мисли и по друг начин; трансхуманизмът, който се приготвя, представлява може би изцяло нова дефиниция на човека. Фрапантна е констатацията, че дори и обществата, които не поставят рязка граница между човека и другите животни, които смятат животните за свои далечни роднини, ги убиват и ядат. Ритуалите на „прошката“ са само едни маскаради.
В последната глава от книгата ми се опитвам да покажа как човечеството може да промени диетата си. Тази промяна не би била мотивирана от етично съображение, а би могла да бъде реакция към екологичните проблеми и несправедливостите в животновъдството. Тенденцията към растително хранене би могла да се наложи по отношение на въпросите за оцеляване на изключително многобройното човечество. Ако тази промяна настъпи, мисля, че веган кухнята, растителните меса, месото ин витро [произведено от животински мускулни клетки] биха могли спокойно да продължат да заемат мястото на месото. Благодарение на имитациите на месо бихме могли да минем на съвсем друга диета, мислейки си, че все още ядем животни. Маркетингът ще може в случая да играе решаваща роля, каквато играе днес в изграждането на представите ни за месото, което ядем, поддържайки умело дистанцията с животните, от които произхожда то. Именно маркетингът оформя от край до край нашите представи за месото и животните.
Правите ли разлика между различните типове животновъдство и лов? Няма ли по-специално някаква разлика между промишленото и дребното животновъдство?
Животновъдните практики, инкриминирани в контекста на индустриализацията – отделянето на животните, обездвижването, практиките на осакатяване (рязане на зъби, рога, клюнове, опашки, тестиси – Б. пр.) – са също толкова стари, колкото животновъдството. Например при римляните, за да растат птиците без да мърдат, са ги слагали в глинени съдове, а после в малки клетки. Процесът е същият, само дето се утежнява. Някогашното животновъдство е правело в малки размери това, което днес промишленото прави в големи. Генетичната селекция на животни е била осъществявана по емпиричен път, днес се използват методите на генетиката. Но в основни линии индустриалното животновъдство не е изобретило нищо. Разликата се състои в научните и техническите средства, които му позволяват да използва огромен брой животни.
Може ли да се създаде животновъдство, което уважава животните?
Какво значи „уважение към животните“? Смятате ли, че създаването на индивид с цел бързо да бъде угоен и убит, за да бъде изяден, се съчетава с „уважение“? Какво уважавате в подобен контекст, дори и да създадете добри условия на живот за животните? Думата не подхожда. Мисля, че може да има правила на занаята, деонтология, спецификация. Но уважението, което е много силен термин, чиято конотация е на първо място морална, е несъвместимо с „предумишленото убийство“, както някои автори окачествяват животновъдството.
Може, разбира се, да има различни условия на живот от един тип животновъдство до друг, както и от един животновъд до друг. Но ако се уважават животните, по принцип се прави нещо различно от дейност, крепяща се на смъртта на животни, която освен това за тях идва на млада възраст.
Един колега вегетарианец ми сподели въпрос, който са му били отправили: „Би ли изял животно, за което са се грижили добре, което е имало хубав живот?“ Отговорът му според мен е много интересен: „С други думи, питаш ме дали бих изял котката си.“
Защо, фундаментално погледнато, не трябва да се ядат животни?
Доколкото не сме повече лешояди, каквито сме били през палеолита, яденето на животни е свързано с тяхното убиване, и то в широк мащаб, защото човечеството е месоядно. Ще ми се да обърна въпроса към подателя му: защо клането е нещо хубаво и за кого? Ние не сме в ситуации на оцеляване или легитимна отбрана, които според мен единствено биха оправдали убийството.
В две предишни съчинения върху феноменологията на животните показах, че живота на животните е индивидуален, субективен. Противно на съвременното схващане, което прави от животното „просто нещо живо“, а от човека „някой, който съществува“, трябва да се съгласим с факта, че животното пред нас също съществува и има само един живот, че съществуването му е своеобразно и е неговото собствено. Никой друг живот не може да го замести. Ето кое животновъдът не вижда: в най-добрия случай той смята животното като елемент от едно цяло (стадото).
А какво мислите за хищничеството? Има много животни, които ядат други животни…
Някои животни – физиологичните месоядни – убиват други животни, за да се нахранят. Щом човекът от физиологична гледна точка е всеяден, то той следователно може да приема различни начини на хранене. Човечеството никога не е било толкова свободно, колкото днес, да избере начина си на хранене. И човекът не е хищник като всеки друг: той е снабден с мощни изкуствени инструменти… Впрочем, интересно е да се види как, когато става въпрос за храненето с месо, което събеседникът ни защитава, той веднага с удоволствие се представя като „животно като всяко друго“, обикновен хищник, който и той както другите има естественото право да убива други животни. Докато очевидно е, че заради по-високата, превъзхождаща животинския свят позиция сме създали система, в която животните систематично са губещите, а човекът – печелещият.
Ами растенията?
Дисертациите върху живота на растенията само обикалят около главното, без да го засягат. Растенията също притежавали чувствителност, така че да бъдат ядени е практика, също толкова проблематична, колкото тази, състояща се в заколването на бозайник. Аргументът е лишен от проницателност и разсъждение. Чувствителността, така разбирана, може да бъде раздразнение, реакция към дадена ситуация. Растенията нямат субективност, личен живот, преживяване в първо лице.
Тук споменавам няколко от феноменологичните критерии, които трябва да се вземат под внимание. Животното живее живота си в първо лице, то е субект на своите преживявания. Какво свидетелства у поведението на растението тази автономност, тази свобода, тази спонтанност, това усещане на живота и смъртта, които са това, което свързва в едно онтологично цяло човеци и животни?
Ако трябва да предоставим права на растенията, трябва да базираме тези права на нещо различно от критериите, на които се базират фундаменталните човешки права, и критериите, по които трябва да бъдат предоставени права на животните. При последните две групи имам предвид критерия за чувствителност: чувствителното същество изпитва болка, и по-точно своята болка.
Все пак сме свидетели на прогреси, има юридически изменения… например животното е признато за чувствително същество.
Да, имате право. Признаците за известна еволюция са безспорни. Осъзнаването предшества винаги промяната в поведенията и практиките. Работата на деконструкция, която вършим – философи, историци, юристи, – има решаваща роля в сериозното третиране на проблем, взет на подбив неотдавна. В университетските среди въпросът за правата на животните поражда много по-малко словесна грубост, отколкото преди 15 години. Когато започнах да работя за каузата за животните, бях съвсем изолирана, а приятелите ми в университета считаха този изследователски избор за самоубийствен от гледна точка на кариерата. Констатирам, че няколко колеги промениха начина си на мислене и… начина си на хранене. Разбира се, малцинство.
Какво можем да направи всеки един от нас, за да защитава каузата за животните?
Много неща според това кое най-много ни трогва. Едни са най-възмутени от добива на кожи, някои от коридата, други от лова или от изоставянията на животните, наречени „домашни любимци“. Отказът от животински продукти представлява най-важният жест и който е свързан с всички останали. Никога не сме виждали „вегетарианска етика“, която е срещу добива на кожи, коридата и малтретирането на животни! Това също е и най-ангажиращото действие от морална гледна точка, както и най-доброволното – докато да бъдеш против лова или коридата не изисква големи усилия.
Флоранс Бюрга е френска философка, ръководителка на научните изследвания в Националния институт по агрономски изследвания, служителка в парижката библиотека за феноменологични трудове „Archives Husserl” (ESN-CNRS). Изследванията ѝ са върху феноменологичните подходи към живота на животните; положението на животните в индустриалните общества: правата на животните (правна епистемология); антропологията на месоядното човечество, на която посвещава новата си книга „Месоядното човечество“ (L’humanité carnivore). Превод от френски: Любослав Серафимов
