Френският егалитарист Ив Бонардел чертае свят на неексплоатация и равенство, в който селското стопанство не се крепи на животновъдство и видизъм. Настоящата статия е написана с цел да бъде публикувана на английски във вестника на Reclaim The Fields, международна мрежа за прякодемократични и антикапиталистически селски борби. Текстът обаче не е бил преведен и е публикуван по-късно във френското издание на вестника, последван от отговор към него със заглавие „Да живеем с животните, утопия на 21-ви век“. Настоящият текст е български превод на допълнена и редактирана версия, която може да се намери на френски тук.
Животните са съзнателни подобно на хората. Те изпитват усещания, желания, проявяват предпочитания, придават цена на това, което им се случва. Те имат субективност и следователно собствени интереси.Те са първите жертви на нашата капиталистическа, индустриална, видистка цивилизация. Годишно в света обществата ни избиват поне 60 милиарда сухоземни гръбначни животни и вероятно повече от 1000 милиарда риби (за да ни служат за храна).
Основните им интереси да живеят, и да живеят добре, са стъпквани, за да задоволят несъществени нужди.
Движението за равенство се основава на следния принцип:
Интересите на едно животно да не страда и да има щастлив и удовлетворителен живот морално са също толкова важни, колкото съответните интереси на един човек.
Принадлежността към човешкия вид не придава никакво специално достойнство, нито предоставя от само себе си специални права. Човешкото същество не е произлязло от някакво отделно божествено сътворение; никаква съществена „онтологична“ разлика не може да се обвърже с понятието за вид. Видът, не повече от пола и расата, не е морално съществена категория. Характеристиките традиционно свързвани с човешкия вид, а именно интелигентността, разумът, автономия, способността за абстрактно мислене, самосъзнание и т. н. не представляват вече критерии, оправдаващи една дискриминация. Потискането на нечовешките животни не е морално защитимо; използваните аргументи не са правдиви, нито логични или рационални, и не държат сметка за познатата днес реалност за съзнанието на много животни. Следователно видизмът, т. е. дискриминацията, базирана на вида, трябва да бъде преборена.
Равенството, което се противопоставя на дискриминацията, изисква интересите на всеки съзнателен индивид да се вземат под равно внимание и, ако участваме в социална система, базирана на правото, да признаем правата, които произтичат от нуждите на всеки. Моралното съзнание, на което са способни повечето хора, е източник не на права и привилегии, а на задължения.
Няма никаква основателна причина за отказа да се вземат под внимание интересите на другите животни, който би представлявал единствено желанието да се продължи тяхното потискане или циничното мнение, че те никога няма да ни помогнат в борбата за своята еманципация.
Егалитаризъм: Движение за равенство и справедливост
Макар и хората да се възмущават от индустриалните животновъдства, легитимността на животновъдството не е поставена под въпрос. Разбира се, огромното мнозинство от жертвите са от индустриалните методи. Това обаче не прави „традиционните методи“ справедливи. Някогашните експлоататорски методи са по-неефикасни и затова по-малко чудовищни, обаче това не ги прави морални. Една експлоатация, било то „дребностопанска“, „селска“, „традиционна“, „изпълнена с уважение“, „на открито“ или „екстензивна“ не може да бъде оправдана само поради факта, че е по-малко неприемлива от абсолютния ужас – съвременната животновъдна индустрия. Докато не сме отхвърлили идеята за равенство от моралното равнище, не виждам как може да се оправдава доживотната експлоатация на което и да е съзнателно същество; ако се поставят на кантар неговите интереси, които са основни интереси, да живее и да живее добре с нашите карнистки интереси, моралното решение е ясно: от физиологична гледна точка ние нямаме нужда от месо или други животински продукти като яйца или мляко.
Разбира се, ние сме много привързани към тези продукти: важна причина е, че те символизират нашата изключителна позиция в „живия свят“, нашия извънреден статут на членове на превъзхождащия вид. Това са символи на нашата доминация. Това не представлява основателна причина да продължаваме избиването, точно напротив. Експлоатацията на животни за плътта им не е нищо повече от каприз от наша страна.
Плод на ново искане за справедливост, което се разпространява на световно равнище, в много страни се развива движение за премахване на месото – движение за премахване на всички животински продукти, на лова и риболова. Не можем да се правим, че не знаем, и да останем с реакционни и потиснически позиции.
Проблеми пред егалитаристката позиция
Предвид това долавям три ключови проблема, които ни притесняват при поглеждането към свят без експлоатация на животни. Обаче дори и да представляват главни предизвикателства и да правят по-трудна еволюцията към един егалитарен свят, те нямат силата да поставят под въпрос обосноваността на егалитаристката позиция.
Първо, понастоящем за много селяни от бедните страни отглеждането на прасета, кози, крави и птици или пък риболовът доставят значителна допълнителна храна, която не може да бъде подценена. Също така изоставянето на експлоатацията на животни може да означава изчезването на селските общности от планините или други сухи зони, където животновъдството традиционно позволява на населенията да оцеляват.
Друг проблем се поставя от опустошенията, причинявани на обработваемите култури от „вредителите“ и други „опустошители“, които понякога биха могли наистина да поставят под въпрос възможностите ни за оцеляване, ако се откажем да се борим с тях. Дори и да може да изглежда, че насекомите не са съзнателни същества (в което се съмнявам: мисля, че и те са способни на различни степени да изпитват усещания), все още остава огромният проблем с конкуренцията на птиците, полските мишки и други нежелани животни – нежелани от гледната точка на всеки селянин.
Трето, ако нямаме никаква нужда от консумация на продуктите на доминация, и ако става въпрос в крайна сметка за неоснователни практики от наша страна, може би обаче имаме нужда от други животински продукти, за да погледнем към автономно, устойчиво, щадящо почвите селско стопанство. Всъщност, понастоящем повечето земеделски практики, които не използват „химични“ торове (консумиращи много петрол), се обръщат масово към животински съставки, било то обикновени или течни торове, дори птичи пера, смлени кости, суха кръв и т. н. Днешното ни дребно селско стопанство трудно може да се лиши от тези съставки. Също така, преобладаващата част от дребните селски стопанства в бедните страни се нуждаят от експлоатация на работни животни.
Това създава много противопоказания.
Но мисля, че макар това да са съвсем реални и важни проблеми, не можем все пак да ги вземем за предлог, за да смятаме животните като неможещи да бъдат взети под внимание и още по-малко като нетрябващи.
Борбата с видизма: Политически и етичен въпрос
В много случаи нямаме морално правилни решения, за да се спасим от полските мишки, да не говорим за скакалците. Не знаем как систематично да заменим субпродуктите от животновъдството. Все още нямаме ресурсите на международната солидарност, за да подпомогнем селските общности в бедните страни в усилията им да се откажат от животновъдството (допускайки, че един ден те ще предприемат такава революция). И така да бъде. Но когато става въпрос за фундаментални морални въпроси, основният въпрос трябва да остане моралният въпрос. Ако ставаше въпрос за човешки роби, от които не виждаме как бихме се отказали за произвеждането на този или онзи продукт, колкото и важен да е той, щяхме ли да заключим, че не можем и не трябва да поставяме робството под въпрос? Всъщност, първо би трябвало да разгледаме моралното ни право да експлоатираме тези роби и чак тогава да вземаме предвид практическите последствия, които произтичат от това.
Идеята за равенство е идея силна, фундаментална, която не бива да се пренебрегва. Не можем да тръгваме от това какво е (общественият ред или „природата“, например), за да съдим какво трябва да бъде, а, напротив, трябва да съдим света такъв, какъвто е, според морални критерии (които трябва да бъдат логични и, разбира се, непротиворечащи на фактите) и да заключим какви ще са последиците от това. Ако другият е равен на мен, ако неговите интереси, сходни на моите, са също толкова важни, колкото моите собствени, не мога да допусна робството, каквато и да е цената за мен. Трябва да се боря за неговата отмяна. Въпросът как да продължим да произвеждаме без да прибягваме към институцията на робството – без да променяме обществените ни структури, културните ни практики и т. н. – идва след етически дебат.
По същия начин знаем, че именно от факта за мъжката доминация в селските райони на Африка, Азия и Южна Америка мъжете живеят средно по десет години повече от жените: не можем да вземем това за претекст, за да защитаваме патриархата! Освен ако, разбира се, решенията не са изключително лоши, етиката и следователно искането за справедливост, което произтича от искането за равенство, трябва да надминават всяко друго съображение и трябва да водят към борба с доминацията. В по-горния пример, дори и издигането на жените до равен статут с мъжете да довлече до по-ниско дълголетие и „качество на живот“ при мъжете, то ще довлече поне равностойна полза за жените и поради това би била напълно справедлива.
Ние толкова добре сме изградили форма на краен видизъм, основа на нашите цивилизации, че ни е трудно да видим връзката с това, което предхожда… Обаче ако животни обикалят безскрупулно из културите ни и причиняват значителни щети, нямаме все пак правото да ги изтребваме. Но макар днес да зависим от селскостопански съставки, нуждата да си върнем автономията не ни разрешава да го направим на гърба на други съзнателни същества, които продължаваме за това да държим в робство. Ако някои хора са в условия на оцеляване, зависещи от експлоатацията на животни, нашето морално задължение е да бъдем солидарни с тях, за да разработят други решения.
Основният въпрос е етичен. Щом въпросът бъде поставен, следва да намерим конкретните отговори, които са от техническо/социално естество, и по-конкретно от политическо.
Техническите избори трябва да дойдат след моралните избори. Веднъж щом сме заключили, че робството е престъпление, не можем повече да разсъждаваме така: „А, но ако отменим робството, как ще можем да продължим да произвеждаме евтин памук?“ Казваме си обратното: „Робството е престъпление, затова трябва наложително да бъде отменено. Какъв друг тип общество ще съградим?“ По същия начин трябва да се подходи и с експлоатацията на животни.
Допускайки това, основната точка на несъгласие би могла да бъде точно: правата на животните в етично отношение поставят ли се на същото равнище, както правата на човека? Ако отговорът е позитивен, то значи трябва просто да изберем морално решение и да разгледаме след това какви са последствията и как да се оправим.
Обаче никъде не съм прочел или чул и един убедителен довод – логичен и рационален, – който да позволи да се сметне, че интересът на едно животно да не страда би бил по-малко важен от моя собствен или от този на който и да е друг човек. Нито че този въпрос би бил по-маловажен от който и да е чисто човешки въпрос. Що се отнася до убийството, ако основният въпрос ми изглежда по-сложен, остава причините, които ни карат да осъждаме убийството на хора, да се приложат също и за повечето други животни.
След това, ако политическата борба за разширяване сферата на равно зачитане отвъд човешкия вид вземе връх, можем доста разумно да се надяваме, че редица практически проблеми, които срещаме понастоящем ще намерят пътища за разрешение. Вече съществуват или се отгатват повече или по-малко утъпкани пътеки.
Земеделие без животновъдство
Относно животинските съставки за наторяване: чак от XVII век насам европейското селско стопанство се основало масово на животновъдството. Преди това то е прибягвало до опожарените стърнища, угарта, двугодишното, а после и тригодишното редуване на посевите, за да се поддържа плодородието на почвите… За сметка на това днес можем да използваме ротации на културите, хибридизация, значителни и разнообразни зелени торове, компости, сухи тоалетни, а вече разполагаме и с много други предимства (по-лесно поливане, многообразие на начините за култивиране, голямо разнообразие, задълбочени познания за екосистемите, възможности да съвместяване на култури и т. н.), за които нашите предци не са могли дори и да помислят.
Животните не произвеждат азот: те го задържат от растенията, когато ги консумират, и възвръщат малка част от него под формата на екскременти (тъй като е концентрирана, тя може да бъде събрана, ако се ограничават движенията на животните) – останалото е изгубено в мускулна енергия или в плътта и костите. Все още чуваме постоянно хората да говорят, че сякаш животните са първичен източник на храна, забравяйки, че те (животните) ядат растения, които биват отглеждани за тях (или които пасат). Всъщност, голяма част от земеделието е посветена на насилственото производство на растения, селекционирани, за да бъдат богати на протеини, върху почви, наситени с азот, за да се компенсира факта, че животните, на които те се дават, „прахосват“ по-голямата част. Когато експлоатацията на чувствителни същества за тяхната плът бъде премахната, 70% от обработваемите земи в световен мащаб ще бъдат освободени за едно по-малко интензивно земеделие, дори за дивата флора и фауна. Обществата ни все още слабо са се обърнали към въпроса: „Как да произвеждаме без да експлоатираме животни?“ – което не е учудващо, предвид това, че сме готови да отгледаме и убием едно съзнателно същество просто за добрия вкус, който трупът му оставя в устата – но когато движението наистина се разрасне, можем да сме сигурни, че различни иновации ще видят бързо бял свят. Някои изследвания вече са в ход, било то на активистко ниво (например, био веган земеделие в различни страни) или на индустриално ниво (изследванията върху големи растителни био култури без използване на животински съставки).
Относно нашите братовчеди по съзнание, които са ни конкуренти (при култивирането на растения): няма да разглеждам различните съществуващи решения, които са също толкова неизброими, колкото отделните поставени случаи – не съм способен на това. В настоящия момент малко от тези решения вземат под внимание основните интереси на инкриминираните животни (освен прибягванията до съвместявания на култури, до отблъскващи или контрацептивни растения или други продукти) и проблемът често остава нерешен. Да се надяваме, че ще се разработят редица решения, днес невъзможни, тогава, когато целите общества ще изберат перспективи на доброжелателство и внимание едни към други, и които ще посветят време и енергия по този тип проблеми (чието истинско морално значение тогава ще бъде признато).
Относно дребните селски общности, които оцеляват благодарение на продуктите от животновъдството или които разчитат на животински труд – да не забравяме, че животните, които биват експлоатирани страдат и умират от това; от друга страна, макар да е видно, че трябва да развиваме с тези селски общности солидарност на борбите срещу системата, която ги обрича на мизерия, тази солидарност не бива да щади критиките към видизма, нито да премълчава тази точка повече от другите (съществуването на крайно засилен селски патриархат, например). Една такава критика е деликатна поради това, че сме в господстваща позиция на световната икономическа карта. Ние сме наследниците на колониални завоевания и се ползваме косвено от настоящите неоколониални политики, които маргинализират, потискат и погубват тези селски общности. И тук става въпрос за фундаментален морален въпрос подобно на човешкото робство или патриархалното потискане върху жените и децата.
Накратко, като обобщение, не трябва да чакаме да имаме убедителни резултати или дори потенциални възможности във всички случаи, за да се активизираме, защото експлоатацията на животни, която жестоко нарушава основните интереси на животните, не е морално оправдаема и следователно трябва да бъде премахната час по-скоро, подобно на и за същите причини като експлоататорските системи вътре в човешкото общество като тези, които споменах.
Хоризонтът ни не трябва да бъде „връщане назад“ към някогашното дребно селско стопанство. Обществата ни са развили огромни идеални и материални ресурси и, било със или без петрол, ние ще съградим сплотени, автономни и егалитарни светове само ако избегнем повторното изиграване на драмата на миналото. Конкретните днешни селски практики трябва обезателно да скъсат с традициите, основаващи се на доминация и експлоатация – особено над животните. Иначе те не само че ще продължат да сеят страдания и смърт, но и ще допринасят за изграждането на свят, в който се експлоатира поради нечий интерес и където се убива и измъчва за едното нищо.
